10 причини да станеш студент в България
Наскоро излязла статия във в-к "24 Часа" на Георги Стойчев1, изнася данни за реализацията по специалности на завършилите различни направления и университети. Тезата, застъпена в статията е, че по-скъпата издръжка води до по-добра реализация по специалността. На база на изнесените данни не е възможно да проверим тази теза в този й вид, но е възможно тезата да се предефинира така: "Колкото повече средства вложи в образованието си даден студент, толкова по-вероятно е да започне работа по специалността". Това може да се обясни не толкова с факта, че студентите които плащат, ще си търсят работа по специалността, а че отсъствието на финансова инвестиция от студента за образованието му не води до заинтересованост за работа по специалността. Тоест има студенти които записват дадено направление без оглед на това дали после ще си намерят работа по специалността. Защо да го правят? Ще се опитам да дам обяснение със 10-те причини да станеш студент, посочени по-долу. Но преди това искам да обърна внимание на два дълго дискутирани въпроса – за средствата отделяни за образование, и защо държавата субсидира висшето образование.

Много или малко пари има за българското висше образование?
Някои твърдят, че парите за висше образование в България са крайно недостатъчни и цитират сравнителни данни за издръжката на един студент у нас и в Европа2. Други посочват дела от БВП на човек от населението отделян за образование и твърдят, че образованието у нас получава справедлива част от БВП3. И двете страни имат известно основание. Вярно е, че номиналната сума, която се отделя на студент, е значително по-малка от средната за ЕС. Но това ли е правилният индикатор? Все пак преподавателите (а и хигиенистките и счетоводителите) в българско висше училище (ВУ) не получават възнаграждения, съизмерими с тези на колегите им от ЕС. От друга страна, механичното сравнение като процент от БВП също не е съвсем меродавно – компютрите, интернет достъпа и горивото, което българските ВУ трябва да закупят, са на цени, сравними, а в някои случаи и по-високи, от тези в ЕС. Единствено правилното решение е да се намери Коефициент на покупателна способност за висше образование, чрез който да се измери нивото на средства, отделяни за висше образование и да се сравни със сходен критерий за ЕС4. Има и много допълнителни затруднения за добър анализ – поради различни счетоводни стандарти, различни конвенции за пенсионно и здравно осигуряване (с присъщите им държавни субсидии), различни бази за изчисляване на разходите (на касова или начислена база), наличие или отсъствие на амортизационни отчисления и техния размер, както и много други. Темата на тази статия обаче не е да се опита да отговори на този много сложен въпрос, а само да посочи някои рационални причини един млад човек да запише каквато и да е специалност, в който и да е университет, без оглед на това какво иска да работи след като завърши. Искам да подчертая, че настоящата статия няма за цел да дава морални оценки, а само да покаже рационалното мислене на индивида, и липсата на съгласуваност (т. нар. "goal congruence") между интересите на държавата, обществото и студента.

Защо държавата субсидира висшето образование?
Да се върнем към изначалната причина държавата да субсидира висшето образование - защото то е обществено (публично) благо. Като публично благо, държавата има не само морално задължение, но и обективен интерес да подпомага висшето образование. Висшистите създават повече добавена стойност, получават по-големи възнаграждения и съответно плащат по-големи данъци. Изнесените от рейтинговата система на ВУ в България резултати потвърждават това – висшистите имат три пъти по-ниско ниво на безработица и получават два пъти по-големи възнаграждения. Но трябва да се отбележи, че това са агрегирани данни – трябва по-детайлен анализ за да се види дали това се отнася за всяко професионално направление, особено на фона на изнесените данни за реализация по специалността. Ако наистина е вярно, че има направления при които средния годишен разход за появата на един реализиран специалист с трудов договор по завършената специалност е над 100 000 лева, то този факт трябва да се анализира внимателно и да се вземат мерки за премахването на това явление. Това може да се случи, като се изисква по-голямо самоучастие от студента по време на следването му (дори и това да е чрез взимане на държавно-гарантирани заеми), а ако се счете, че такъв специалист е необходим на обществото, държавата може да субсидира следването му след завършване (например, чрез опрощаване на част от заема му при работа по специалността). Защо това е важно? Защото така няма да има фриволни записвания по специалности, просто защото са престижни, лесни, или по други причини, които ще разгледаме по-долу. Като резултат ще има по-ефективно усвояване на ресурса, който е отпуснат за образование.

Защо пък да не запиша едно "више"?
Защо дори и в най-добрите държавни висши училища има трето, четвърто, че и пето класиране? Защо вече няма тълпи от кандидат-студенти и родители на "стената на плача"? Защо не достига финансирането за висше образование? При съпоставяне на определените бройки "държавна поръчка" и броя на завършилите средно образование със желание да продължат образованието си става ясно, че няма силна конкуренция за влизане в повечето висши училища, и няма как да има. Което не е изначално лошо – има държави, които се гордеят с политики на open access (свободен достъп) до образователните услуги. Проблемът е с дълго дискутираното &nadash;недофинансиране‐ на системата на висше образование в България и с прекалено щедрите ползи за студента. Нека поясня. Един студент в масовите специалности (икономика, туризъм, педагогика) плаща под 300 лева на година за следването си. Срещу това той получава не малко "облаги". Ето някои от тях:
  1. Да кажеш, че си студент (или висшист) е престижно, дори и да не получиш кой знае колко качествено образование, нито пък да си намериш хубава работа. (Да не говорим че е три пъти по-малко вероятно е да си безработен, и вероятно ще взимаш два пъти по-голяма заплата)
  2. Докато следваш, няма да си безработен, нищо че не се налага да работиш.
  3. Държавата (т.е. данъкоплатците) ще плаща твоята здравна осигуровка (това са 16.80 лева на месец, или 201.60 лева на година)
  4. Имаш намаление за карта за градски транспорт (за София месечната карта за студенти е 21.50 лева, вместо нормалните 50 лева, което се равнява на 342 лева спестени на година!)
  5. Имаш намаление за пътуване с БДЖ, а след издаването на ISIC карта – и за самолетни пътувания. Това може да са стотици, ако не и хиляди лева.
  6. Имаш 10% шанс да взимаш 90 лева на месец, или около 900 лева на година, от европейските студентски стипендии – дори и това да е най-лошата специалност в най-лошо представилия се университет. (Всъщност, колкото по-слаби са специалността и университета, толкова по-вероятно е да вземеш стипендия!)
  7. Имаш възможност и за други стипендии за успех и доход.
  8. Имаш субсидирани общежития – 30 лева за подслон на месец никак не е зле!
  9. Имаш субсидирани студентски столове
  10. Получаваш и около 1300 лева в образователна услуга (или 3-4 пъти повече от колкото си платил!). Е, вярно, може качеството да не е особено добро, но я виж горните точки!
Нищо чудно, че има "екзотични" (от гледна точка на реализацията на възпитаника) специалности. Не е изключено кандидат-студентите за тях никога да не са смятали да работят по специалността, нито пък да са търсили образователна услуга с високо качество.

И така, какво да се направи, за да се реши въпроса с реализацията по специалността, в рамките на ресурсите на България по време на криза?
Георги Стойчев правилно отбелязва, че има връзка между по-скъпата издръжка на студент и по-добрата реализация по специалността. Но това не е защото издръжката е по-голяма, а защото сумата която студента доплаща за образователната услуга е по-голяма (и съответно фриволните записвания са по-малко). Отбележете например, че измежду 10-те специалности и университети с най-добра реализация присъстват само медицински специалности и две от специалностите в най-скъпия частен университет в България. Какво следва от това? Ако искаме по-добра реализация въобще (и по съответната специалност, в частност), трябва студентите да инвестират не само време, но и финансов ресурс в следването си, за да имат стимул да се реализират по специалността си.

Има и още едно нещо от изнесените данни, което е доста притеснително. Трите най-добри направления по професионална реализация (стоматология, фармация, медицина) имат много високи стойности на реализацията за завършилите професионалното направление в трите години след завършване, но този процент драстично пада (до под 50%) ако обследваме дела от всички завършили, без оглед на дата на завършване. Ако тези медици не работят по специалността си (за което държавата е инвестирала над 60 000 лева), какво се случва с държавната инвестиция в тях? Най-вероятно черпят лични ползи като търговски представители на фармацевтични компании или други сходни дейности. Това може да се промени само ако те имат интерес да продължат работа по специалността (т.е. онази причина, поради която държавата ги е субсидирала). А това може да стане само чрез по-голямо самоучастие по време на следването и последващо опрощаване на заеми, които те са взели по време на следването си (например по 10% за всяка година работа по специалността).

Изглежда, че има воля за реформи в МОНМ. Схемата за студентско кредитиране и рейтинг системата на висшите училища дават уникална възможност за повишаването на качеството в българското образование – увеличаване на издръжката за един студент (чрез по-голямо самоучастие, финансирано със гарантираните заеми), диференцирано заплащане на различните специалности в различните висши училища (на база на резултатите от рейтинг системата), проектно финансиране на научни изследвания, а защо не и ваучерна система, при която парите следват студента (така че той да е в центъра на системата).

Допълнителните анализи и дискусии ще покажат дали това е възможно и обществено-приемливо. Но е важно дискусия по същество да започне, и то сега.
 
* Александър Александров има бакалавърска (’96) и магистърска (’05) степен от Американския университет в България (АУБ). Притежава 14 години опит в сферата на висшето образование – в Университета Делауеър и Университета Пенсилвания, а последните 8 години е заместник-ректор по финанси и администрация в АУБ. Специализирал е управление на висшето образование в Харвард. Член е на Българската макроикономическа асоциация. Има защитени сертификатите Certified Internal Auditor и Chartered Financial Analyst.

1 Как висшистът да работи за каквото е учил (в-к 24 Часа, 2.12.2010)
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=694403

2 "Key Data on Education" (Фиг. D4) "Годишни разходи за публични институции на един ученик/студент",
http://eacea.ec.europa.eu/education/eurydice/documents/key_data_series/105EN.pdf

3 Ангелов, Георги. Финансиране на висшето образование в ЕС (http://ikonomika.org/?cat=11); също така "Key Data on Education" (Фиг. D2) "Публични разходи за образование като процент от общите публични разходи"

4 Нещо подобно се опитва да се постигне с Purchasing power standard (PPS). Това е условна валутна единица, използвана от ЕС, за да изрази икономически агрегати за транснационални сравнения по начин, позволяващ премахването на ценови различия между страните. Постига се чрез разделяне на оригиналната стойност на съответния Purchasing power parity (PPP) курс, който преизчислява икономически индикатори в национална валута към условна валута. Така даден PPS купува едно и също количество стоки и услуги във всички страни. Трябва да се отбележи, че няма PPS по отделни индустрии, например PPS-Образование.






Назад Изпрати на приятел
Личен коментар:
От:
Коментар:
Правила