Доброто лидерство е функция на групата и организацията, която се инициира когато промените в обкръжението подлагат на натиск общоприетите правила, ценности, роли и работна задача на организацията. Доброто лидерство постига развитие, когато групата и организацията остават в обсега на собствения си контрол като осмислят и приемат новата задача и структурно се променят, приспособявайки се към нея. Подобно лидерство позволява на хората да изследват и преосмислят възможността си за участие в организацията в коренно различен контекст.
ВъведениеТози доклад представя резултатите от експериментално проучване върху практиката на груповия живот и лидерството в България, което е част от по-големия проект Състоянието на обществото. Изследователският екип насочи своя интерес към преживяванията свързани с участие в групи и по-специално към неизбежното при такова участие “водене” от едни и “следване” от други или т.нар. динамика на лидерството. Отправна точка на проучването е семейство психоаналитични теории развити на основата на обектните и груповите отношения (object and group relations) от автори като Melanie Klein и Wilfred Bion. Това развитие започва по време на Втората световна война в Института Tavistock в Лондон, свързано е с имената на E. J. Miller и A. K. Rice и е опит при изучаването на социалните процеси да се работи с модел за човека, който отчита биологичната наред със социалната му природа. Става дума за концептуална рамка, която посочва мястото на преживявания като тревогата в мотивирането на социалното действие и груповото поведение.
Концептуална рамка на изследванетоПредварителните допускания на екипа са информирани от разбирането за природата на лидерството като групова функция съгласно определението на Miller и Rice (1975):
“… Независимо дали групата е малка или голяма, от лидерството, което е еквивалент на Его-функцията на личността, се изисква да свързва това, което е вътре в групата, с нейното обкръжение. Т.е. лидерството на групата, така както и лидерството на индивида, е функция по управлението на границите; тази функция контролира обмена между вътрешния и външния свят. Лидерството не е функция, която се упражнявана по необходимост или предимно от един индивид; в различно време и при различни обстоятелства могат да я изпълняват различни членове на групата. Следователно, на езика, който ние използваме, това, което определя един индивид като лидер са неговите действия, а не обозначаването му като “лидер”.
Във времена на криза, когато групата е изправена пред изисквания за промяна поставящи под въпрос първичната и задача (т.е. главното основание за съществуването и), изпитанието пред лидерството е особено голямо. Това е така защото практикуването му като просто бюрократично управление, предназначено да съхранява статуквото в организацията, трябва да се прекрати без да е ясно с какво точно да се замести. За да оцелее организацията "бюрократът" трябва да отстъпи на трансформационния лидер, чиято особена сила е в умението да оползотвори конюнктурата на криза за успешна структурна промяна на организацията, за да може тя да остане в бизнеса на живота. Добрият лидер води целеустремено и довежда до избраната цел успешно без да ползва пътеводител. Никой не знае точно как тези лидери го правят, но дефиницията на Милър и Райс подсказва, че приносът на груповата динамика за успеха е поне толкова голям колкото и индивидуалните качества на този, който встъпва в ролята на лидер в такъв момент.
Хипотезата за криза на лидерството може да се операционализира и провери в лабораторен експеримент с групи от българи, наблюдавани как се справят (или провалят) с решаването на задача, която моделира ситуацията на преход. Наблюдението се извършва върху поведенческия регистър на тревожността в групата. Тук изследването се опира на теоретичния модел на социо-техническите-системи (Trist), съгласно който тревожността в системата рязко нараства от предизвикателството на новата работна задача. Под този натиск групата или приема реалността и съответно обновява образа си за нея облягайки се на свидетелства и факти (трансформационен преход) за да се вгради в променената среда, или се държи маладаптивно, като отрича, че реалността я предизвиква, прибягвайки до защитни режими на групов живот. Посоката, в която групата потегля, може да се установи по динамиката на тревожността на процесно ниво и по сюжетите в съдържанието на обсъждането (narrative): едната информация предоставя контекста за намирането на смисъла на другата. Описаният възглед за лидерството се обозначава в текста като отношенческа парадигма, за да се отграничи от тенденцията явленията от света на отношенията, каквото е лидерството, да се "опредметяват" (reify; reification). От казаното дотук става ясно, че това изследване напуска популярното разбиране за лидерството като проявление на специфични качества и характеристики на надарени индивиди, и възприема възгледа, че лидерството е явление от света на отношенията между хората в група.
(пълният текст може да намерите на адрес http://www.dynamicaconsult.com/bg/research.htm)Съдържание
1. Въведение
2. Концептуална рамка на изследването
3. Проучвани страни на ситуацията с лидерството в България 2002.
4. Методика на изследването
5. Резултати от работата в групи.
5.1. Изпълнение на работната задача
5.2. Разлика между половете
5.3. Разлики по отношение опит с живот “на Запад"
5.4. Разлики внесени от средата
6. Обсъждане на резултатите
6.1. Лидерство в групите
6.1.1. Лидерство и Фалшив Аз
6.1.2. Лидерство и нарцисизъм
6.2. Партиципативност и лидерство
7. Изводи
8.Препоръки
8.1.Партиципативност и образование
8.2.Партиципативност и учене от опита
9. Приложения
Приложение 1: Термини, използвани при анализа на резултатите
Приложение 2: Работна задача на групите
