Резюме. Авторът разглежда изначалните причини държавата да субсидира висшето образование като публично благо. Предлага постепенно намаляване на държавната субсидия като процент от общите разходи за издръжка, като останалото се поема от студента с наскоро въведените държавно гарантираните заеми. Авторът твърди, че подобна еволюционна промяна ще подобри мотивацията на студентите и ще подобри качеството на образование чрез здравословна конкуренция на база цена/качество. Поддържа се и тезата, че система, при която „парите следват студента” превъзхожда системите на историческо финансиране, неотчитащи успеваемостта на студентите и качеството на обучение в съответното професионално направление и висше училище.

Първо, бих искал да се извиня на всички, които ще сметнат настоящата статия за прекалено опростена. Тя наистина е такава. Целта не е да се даде окончателна формула за финансиране на висшите училища, а само да започне дискусия по тази проблематика. Всички цифри и тежести на компоненти трябва да се разглеждат като примерни параметри и да не се абсолютизират.

Много или малко пари има за българското висше образование?

Някои твърдят, че парите за висше образование са крайно недостатъчно и цитират сравнителни данни за издръжката на един студент у нас и в Европа1. Други посочват дела от БВП на човек от населението отделян за образование и твърдят, че образованието у нас получава справедлива част от БВП2. И двете страни имат известно основание. Вярно е, че номиналната сума, която се отделя на студент, е значително по-малка от средната за ЕС. Но това ли е правилният индикатор? Все пак преподавателите (а и хигиенистките и счетоводителите) в българско висше училище (ВУ) не получават възнаграждения, съизмерими с тези на колегите им от ЕС. От друга страна, механичното сравнение като процент от БВП също не е съвсем меродавно – компютрите, интернет достъпа и горивото, което българските ВУ трябва да закупят, са на цени, сравними, а в някои случаи и по-високи, от тези в ЕС. Единствено правилното решение е да се намери Коефициент на покупателна способност за висше образование, чрез който да се измери нивото на средства, отделяни за висше образование и да се сравни със сходен критерий за ЕС3. Но тази задача ще оставим на икономистите. Настоящата статия е за това, което може да се направи със сегашното ниво на държавни разходи за висше образование, било то твърде ниско или достатъчно.

Защо държавата субсидира висшето образование?

Наскоро излязлата Рейтингова система на висшите училища в България (rsvu.mon.bg) показа интересни (макар и очаквани) резултати за висшето образование в България. Ще посоча само два:
  • висшистите се осигуряват на доход два пъти по-висок от средния за страната (1033 лв. при среден за страната 606 лв.).
  • безработицата сред висшистите е три пъти по-малка от средната за страната (3.3% при около и над 10% средна за страната).
Горното ни връща към изначалната причина държавата да субсидира висшето образование - защото то е обществено (публично) благо. Като публично благо, държавата има не само морално задължение, но и обективен интерес да подпомага висшето образование. Висшистите създават повече добавена стойност, получават по-големи възнаграждения и съответно плащат по-големи данъци. Това се потвърждава от рейтинговата система и данните, цитирани по-горе. Но, отбележете – няма разлика дали това са висшисти от държавните или от частните ВУ. Всъщност петте най-високи стойности на осигурителен доход измежду всички направления във всички университети са на завършили един частен университет! Защо тогава държавата не финансира студентите (например с ваучери), пък те да изберат къде да „занесат” парите си? Единственият неофициален отговор е, че частните ВУ са по-некачествени и парите от ваучерите ще се отклонят от неморални „мелници за дипломи” в комбина с немотивирани да учат студенти, които просто търсят лесен начин за получаване на диплома. Това не е логично – в Топ 5 на повечето специалности на рейтинговата система фигурират и частни ВУ, често и на водещи позиции. Още повече - ако частните ВУ са по-некачествени, защо студентите в тях плащат значително повече и не отиват в „евтините” държавни такива?! Да припомня, дискусията не е за качеството на една или друга институция, а само за начините на финансиране. Сегашната ситуация е парадоксална – работещите, чиито деца следват в частно ВУ, плащат данъци, които се преразпределят от държавата и се дават на „конкуренцията” от държавните ВУ. Иначе казано „безплатното” висше образование се плаща от родителите на тези, които няма да бъдат студенти, както и от родителите на тези, които учат в частните университети.

Но образованието е не само публично благо, а и индивидуално такова. В проект на Институт „Отворено общество”, проф. Бояджиева и проф. Димитров посочват:
  • Висшето образование е индивидуално и обществено благо и затова е лична и обществена отговорност. То не е и не трябва да бъде грижа само на държавата, а и на отделния индивид, както и на обществото като цяло, представено от различни негови (включително частни) организации и сдружения. Достъпът до различните степени и форми на висше образование при равни условия е право на всеки гражданин, но неговото придобиване е зависимо от личностния потенциал и ресурси на индивида. Всяка национална система за висше образование е обществено признат механизъм за регулация на справедливи социални неравенства въз основа на принципа на меритократизма.4
Цитатът заслужава кратък анализ. Трябва да подчертаем следните елементи:
  • висшето образование е както обществено, така и индивидуално благо и трябва да се финансира като такова. Споделянето на разходите между държавата и студента трябва да е в приблизителното съотношение на ползите за двете страни.
  • достъпът до образование е право на всеки, но е само „въпрос на достъп” и не се конкретизира начина за консумация на това право. Държавно гарантираните студентски заеми гарантират „достъп”, но позволяват споделянето на разходите по начина, визиран по-горе.
  • националната система за висше образование е механизъм за регулация на справедливи неравенства, но не е уравновиловъчен механизъм по своята същност.
И така, какво може да се направи? Ясно е, че България е в криза и средства в излишък няма. Ясно е и че не може качествено образование да струва (на студента) по-малко от празнуването на студентския празник в Банско. Нито пък, че студентите ще са мотивирани да учат съвестно, ако заплащат годишна такса за обучение на стойността на 2 нощувки и празнична вечеря. Изследвания показват, че студентите са по-мотивирани да учат и отделят повече време за учене, когато участват финансово в процеса.5 Само че е ясно също така и че обикновеното наливане на пари в (простете клишето) нереформирани системи не дава резултат. Това е особено валидно когато става дума за професионални направления с нулева реализация по специалността каквито, за съжаление, има.6

Сега да се върнем на висшето образование и основните постулати на пазарната икономика. Конкуренцията е нещо хубаво. Конкуренцията, съчетана с премахване на определянето от държавата на броя обучаващи се по професионално направление – още по-хубаво. Това, съчетано с либерализация на таксите така, че кандидат-студентите да „гласуват с краката (портфейла) си”” – още по-добре. Премахването на историческия принцип на финансиране, и то само на държавните ВУ – мечта.

Ясно е, че системата на висше образование би могла да ползва допълнителен ресурс, стига той да е налице. Ясно е, че има качествени и некачествени участници на образователния пазар (и от двете форми на собственост) и това е видно и от рейтинговата система. Ясно е, че държавата може и трябва да участва в регулацията на пазара – например чрез процеса на акредитация и поддържане на рейтинг система и достъпна информация за участниците в образователния процес. Но още по-важно е да се осигури среда, в която пазарните механизми да могат да действат така, че студентите да избират подходящото съотношение цена/качество, което е единственият начин системата на образование да се подобри.

Спасението на давещите се – в ръцете на самите давещи се?

Такава среда би могла да бъде система на финансиране, при която държавната субсидия за висше образование се намалява плавно, в рамките на 3-5 години, от сегашните 70% до 30% от себестойността на образователния продукт (дори да е измерен със сега действащия компрометиран „норматив”7), а останалото се заплаща от студента с помощта на държавно гарантираните студентски заеми. Отбележете, че предложението може да се калибрира, за да е неутрално към бюджета – сумата на поетапното намаление на директната субсидия за държавните университети може да се компенсира с увеличение на гаранционния фонд за студентско кредитиране и/или да се увеличи подкрепата за Фонд „Научни Изследвания” (или сходна структура) като подкрепя директно (т.е. на проектен принцип) научно-изследователската дейност във висшите училища. Това ще позволи плавно нарастване на общата сума за издръжка на студентите по професионалните направления, за да се повиши унизително ниското равнище на този „норматив”, който в момента е по-малък от разхода за издръжка на гимназиален ученик. Така ще се постигне заинтересованост у всички участници в процеса да предлагат и изискват по-качествено образование – студентите, защото инвестират ресурс, който ще трябва да връщат, а университетите – защото голяма част от приходите им ще зависи от това дали предложеното от тях отговаря на нуждите на студентите и пазара. (Трябва да се отбележи, че горното не изключва лансираните напоследък в медиите идеи за допълнително субсидиране на най-добрите училища чрез коригиране на техния коефициент така, че при някои университети да няма намаление на държавната субсидия за издръжка или това намаление да е по-малко.)

Нека да разгледаме един пример. Отбележете, че конкретните параметри не са важни и служат само за илюстрация. Да започнем с усреднен „норматив” от 1300 лева, от които студентът заплаща 300 лева, след държавна субсидия от 1000 лева. Моделът позволява да се включат и „собствени” приходи – от дарения, наеми и т.н. – но за момента сме приели, че те са нула. Като първоначални параметри сме заложили 10% годишно намаляване на сумата на държавната субсидия в периода 2012-2016, и инфлационно индексиране от 5% след това, както и 5% годишно увеличение на „норматива” през целия период (виж Таблица 1).
 
Коефициент 1.08
(Педагогика, икономика, туризъм)
2011 2012 2013 2014 2015 2016 2017 2018 2019
Y1 (плащане от студента) 300 465 623 776 924 1069 1122 1178 1237
Z1 ("собствени", вкл. и донори) - - - - - - - - -
X1+Y1+Z1 (норматив) 1300 1365 1433 1505 1580 1659 1742 1829 1921
Обща сума на заема за 4 години   2,788 3,392 3,891 4,293 4,606 4,836 5,078 5,332
(100% от таксите за 4 години)                  
Месечна вноска за 10г. при 7% годишна лихва   32.37 39.38 45.17 49.85 53.48 56.16 58.96 61.91

Какво показва анализът? Студент, приет през 2012 година, ще трябва да заплати за своето четиригодишно образование 2,788 лв., която сума може да получи от схемата за студентско кредитиране при 7% годишна лихва и 10г. срок на изплащане. При тези параметри, студентът ще трябва да прави месечни вноски от 32.37 лв./месец – нещо, което е съизмеримо с разхода за една вечеря или месечна сметка за мобилен телефон и би трябвало да е по силите на всеки висшист със среден осигурителен доход над 1000 лева.

Процесът може да спре при достигане на съотношение от 50/50 (в нашия пример през 2014 година, първата клетка с фон), или да се продължи до съотношение 67/33 през 2016 година (втората клетка с фон). В зависимост от инфлацията в сферата на образователните услуги и скоростта, с която искаме да проведем реформата, параметрите на увеличение на норматива и на намаление на държавната субсидия могат да се променят. Ако се прецени, че системата ще срещне твърде сериозен отпор, може да се намали процентното намаление на държавната субсидия до 5% или дори 0% (т.е. просто да няма инфлационно индексиране). Това ще доведе до забавяне на ефектите, но не и на принципните ползи от промяната. Единствено условие е да има “частично либерализиране” (т.е. “контролирано покачване”) на “норматива”, така че той да расте изпреварващо спрямо сумата на държавната субсидия. Естествено, трябва да има и изпреварващо подобрение в качеството на образователната услуга, иначе студентите ще избягват онези университети и професионални направления, в които това не се е случило. Като положителен страничен ефект ще отпаднат някои професионални направления в някои университети - тези, които не произвеждат достатъчно добавена стойност за своите студенти - без да се налага административен императив и съпътстващата го съпротива. Това никак не е маловажно - както е казал Марк Твен, да реформираш образованието е като да местиш гробище: първо, акцията е много непопулярна и, второ, не можеш да се надяваш на никаква подкрепа отвътре.

Няма да се изненадам, ако принципното предложение срещне ожесточена съпротива9 с аргументи от типа на “на обществото са необходими лекари, педагози и инженери” и “образованието не е обикновена услуга, студентът не е клиент”. Това са призиви за егалитаризъм, граничещ с утопичен социализъм. Безспорно е, че обществото има нужда от лекари, учители, и инженери – специалности, които са или изначално скъпи, или не осигуряват доход, който да оправдае (от икономическа гледна точка) инвестицията в образование. Но и тук не е необходимо да откриваме “топлата вода” – възможни са механизми за опрощаване на взетите държавно-гарантирани заеми (например опрощаване по 10% от главницата и натрупаните лихви за всяка година работа в България) за тези “обществено-полезни” специалности. Една уговорка – тази работа в България трябва да е по въпросната “обществено-значима специалност”! Един машинен инженер, получил образование в България, но емигрирал в САЩ, един педагог, който продава дрехи на пазара, или един лекар, който работи като търговски представител на фармацевтичен гигант, следва да платят част от онова, което са получили като образование, чрез изплащане на заема за следването си.

Вместо заключение

Идеите, представени по-горе, не са радикални изменения на съществуващата система на финансиране, а по-скоро постепенното й усъвършенстване и калибриране, така че участието във финансирането на образованието от страна на държавата и от страна на индивидуалния студент да съответства на съответните ползи, които те ще извлекат. Всъщност единственото революционно в гореизложените идеи е именно отказът от революционни промени. Вместо революционни промени се предлага промяна, която е еволюционна по своята същност. Това би неутрализирало част от естествената съпротива срещу радикални промени. Точно като метафората за сваряване на жаба. Ако поставите жаба във вряла вода, тя ще изскочи. Но ако бавно подгрявате водата в която е жабата, тя няма да усети промяната…
 

* Александър Александров. Заместник ректор финанси и администрация. Американски Университет в България.

1 "Key Data on Education" (Фиг. D4) “Годишни разходи за публични институции на един ученик/студент”, http://eacea.ec.europa.eu/education/eurydice/documents/key_data_series/105EN.pdf

2 Ангелов, Георги. Финансиране на висшето образование в ЕС (http://ikonomika.org/?cat=11); също така “Key Data on Education” (Фиг. D2) “Публични разходи за образование като процент от общите публични разходи.”

3 Нещо подобно се опитва да се постигне с Purchasing power standard (PPS). Това е условна валутна единица, използвана от ЕС, за да изрази икономически агрегати за транснационални сравнения по начин, позволяващ премахването на ценови различия между страните. Постига се чрез разделяне на оригиналната стойност на съответния Purchasing power parity (PPP) курс, който преизчислява икономически индикатори в национална валута към условна валута. Така даден PPS купува едно и също количество стоки и услуги във всички страни. Трябва да се отбележи, че няма PPS по отделни индустрии, например PPS-Образование.

4 Стратегия за развитие на висшето образование в България, част от проекта на Институт “Отворено Общество” “Стратегия за социално-икономическо и политическо развитие на България 2005-2010: секторни политики“ от проф. Пепка Бояджиева и проф. Георги Димитров. http://rectorsbg.zavas.org/documents/StrategyzaVO.doc

5 За основополагащо изследване по въпроса вж. Sahin, Aysegul. The Incentive Effects of Higher Education Subsidies on Student Effort (2004), http://www.ny.frb.org/research/economists/sahin/subsidy.pdf

6 Виж статия във в-к Монитор (06.11.2010) http://www.monitor.bg/article?id=267540

7 Финансирането по тази методика (“базов норматив за издръжка на един студент, умножен по броя студенти”) бе въведено със Закона за висшето образование, приет в края на 1995г. С постановление 162 на МС от 2001 г., актуализирано през 2007 г., бе въведена сегашната схема, създадена тогава в МОН - умножаване на базовия норматив по коефициенти за всяко направление.

8 За останалите 8 направления базовият норматив се умножава по съответен коефициент – от 1.6 за социология, филология, история, право до 10.57 за военно дело. Идентични анализи могат да се направят за останалите направления като се променят базовите данни за 2011.

9 Всъщност изненадата по-скоро би била ако не се срещне съпротива. Вж. Данчев, В. Социално-институционалната нормалност на съпротивите срещу образователната реформа, Социологически проблеми, 2005, 3-4.